Огледа с окото на познавач красивия жребец, който нервно тропаше с копито в съборетината, която хората възпитано наричаха "конюшна". Животното беше наистина великолепно и изпъкваше като диамант на фона на всички останали кранти, които кротичко си пасяха. Сигурно ги беше страх дори да вдигнат поглед, за да не издадат срама от собствената си грозота и простота. Да, наистина великолепно животно. Натаниел понечи да направи крачка напред, когато го спря писклив глас :
- Не смей да припарваш до коня, глупако!
Високият младеж се извъртя по посока на звука и се срещна очи в очи с един от най-големите си врагове, от както беше дошъл на работа тук - малкият Джими. Десетгодишният сополанко тровеше живота на Натаниел с всевъзможни шеги, за които нашият човек не можеше да си върне - все пак майката на Джими беше готвачката в "Тихият крадец", а тя съвсем не беше лесна за справяне.
- Ще правя, каквото искам! - отвърна наперено Найтингейл.
- Ще правиш, правиш, ама ако те набият с пръчка?! Да знаеш, че гостенката е много знатна и казаха, че ако приближим до животното, че ще ни съдерат кожите!
Натаниел присви очи. Знатна гостенка, тук?! Това трябваше да е шега, но жребецът си беше съвсем истински. Тогава какво ли ставаше? Джими като че ли не издържа да чака мислите на Натаниел да се подредят и поклати отегчено глава :
- Джаспър те вика вътре. Трябва да му помогнеш със сервирането, защото е зает с дамата. След това имал работа за теб.
Натаниел понечи да попита нещо, но Джими махна с ръка и тръгна на някъде. "Да открадне нещо" предположи тъмнокосият и се усмихна лукаво. С нетърпение очакваше онзи момент, когато щеше да наколади малкия пикльо на майка му. Тогава щеше да види какво значи фразата "точилката да заиграе". Само при мисълта за това, Найтингейл се закиска и тръгна към староприемницата. Наистина му беше любопитно какво щеше да завари вътре.

Идрил влезе в „Тихия крадец” с очи, присвити от презрение. Беше решила да посети стария си дом, но в последствие се оказа, че трябва да посети владенията на Сения, за да огледа момичетата в замъка. Много напираха да стават жрици, но тя трябваше лично да се увери, че са достойни. Надяваше се друг да поеме задачата, но тя бе единствената, която и преди се е срещала със Сения. При вида на пияните мъже, които я зяпаха и призля. „Неандерталци”, помисли си. Но нямаше друг начин. Повече от неразумно ще е да ходи в този замък през нощта. Тогава писъците са най-силни.
Направи няколко крачки напред и стъпи в съмнителна течност, за което силно се надяваше да е бира. За пръв път през живота си се зачуди дали все пак да не обуе нещо. Знаеше, че е невъзможно и единственото, което си позволи беше да сбърчи нос в отвращение.
Мъжът, който я посрещна се представи като Джаспър. Идрил не си позволи усмивка.
- Искам стая само за тази нощ. – Тя му подаде малка кесия. Не знаеше какво състояние има вътре, но беше сигурна, че е предостатъчно. Парите не я интересуваха. – И нещо за ядене. – „Ако нещо тук въобще става за ядене”.
Джаспър се превиваше под погледа ù.
- Разбира се, разбира се. Елате.
- Не – спря го жената. Една сега на устните ù се появи тънка усмивка. – Ще вечерям тук. – Усещаше как глъчката зад гърба ù намалява. Джаспър не беше сигурен какво да отговори, но накрая явно се убеди, че намеренията ù са истински и запелтечи. Идрил поразмисли малко и добави: - Нека да не виждам вратата. Не искам да знам кой влиза.

Първата му мисъл беше, че сънува. Така де, поради каква друга причина Джаспър щеше да е толкова усмихнат, докато му говори?! Принципно единственото, което Натаниел получаваше в подобни случаи беше някоя намръщена гримаса или пък подигравателно изсумтяване. Не и сега. Вероятно "знатната гостенка" беше виновна. Младият мъж предполагаше, че става дума за златокосата госпожица, която стоеше най-демонстративно в общото помещение и виреше носле към тавана.
- Слушай, момче. Това е твоят шанс да докажеш, че заслужаваш постелята и парите си! Мериам е твърде натоварена без помощник, затова искам нещо просто от теб - да сервираш на останалите и да не заговаряш новопристигналата дама - тя е моя грижа. Разбрано?! И си измий ръцете преди да започнеш.
- Да, сър! - тъмнокосият козирува демонстративно и с бодра крачка се нанесе в кухнята.
По пътя си успя да събори една масичка с кристална ваза върху нея (Джаспър разправяше, че била семейно наследство), но улови "антиката" и я върна незабелязано на мястото й. Старото дърво скърцаше под меките му ботуши, докато безшумно се движеше сред дундурестите жени в кухнята. Преди отново да се насочи към общото помещение с огромна купа яхния успя да намигне предизвикателно на едната, а другата да накара да се изчерви само с поглед. Не можеше да спре да се възхищава на себе си и на успеха си сред тези същества. През ума му мина весела песничка и Натаниел я подхвана тихичко :
"Лети малко пиленце, лети.
През много села и планини.
Ако хубавица видиш - ми кажи.
Да дойда да погаля нейните страни."
Песента беше просташка и я беше чувал на един от кейовете преди време, но не му пречеше. С танцувална стъпка продължи пътя си към масата, която чакаше храната, когато в унеса си се препъна в нещо и супникът с яхнията изхвърча от ръцете му. Найтингейл замръзна като попарен и остана на земята да гледа тъпо.
Гледката беше покъртителна.
От косите на раболепно поклонилия се Джаспър се стичаше топлата чорба, в която плуваха някакви зеленчуци и късчета месо. Това не беше надобре. Младежът преглътна шумно и призова на помощ всички съществуващи и несъществуващи богове.

Идрил прехапа устни, за да не се засмее на комичната гледка на Джаспър със стичащи се зеленчукови остатъци по главата. Той всеки момент щеше да се пръсне на милиони мънички парченца гняв (никак нямаше да е красиво), но се опитваше да балансира това с гостоприемното си държание към нея. Разбира се, усилията му бяха отчайващи, но и това не успя да събуди симпатията на жрицата. Вниманието ù се прехвърли върху човека, който по-късно щеше да изпита този гняв. Той все още гледаше със застинало лице и вероятно преценяваше колко лоша е ситуацията. На Идрил и се искаше да срещне погледа му. Тя пристъпи към него и му подаде ръка. Той я пое неохотно, след кратък миг на размисъл. Когато се изправи, тя му обърна гръб.
Не изпитваше съчувствие. Просто не ù се нравеше идеята да стои безучастна.
- Драги Джаспър – възкликна тя пресилено, макар че начинът, по който гледаше далеч не съответстваше на тона ù, - нали няма да има проблеми тази вечер? Ужасно съм изморена от дългия път. Да забравим това, какво ще кажеш? Ела, ще ти помогна да се изчистиш.
Тя го дръпна настрани, без да обръща внимание на останалите, които зашушукаха нещо. Застана така, че да е с гръб към тях и да не могат да я видят. Затвори очи и докосна леко косата на Джаспър, мърдайки безмълвно устни. След миг от темето му се издигаше тънка струйка дим, която сякаш се разтвори във въздуха и изчезна. Нямаше и следа от яхнията. Джаспър неуверено попипа главата си.
- Благодаря ви – промълви едва-едва. Бузите му бяха морави.
- Недей – отсече жената. Подаде му две жълтици. – За супника. Няма нужда до го тормозиш за такава дребнавост. Поне докато съм тук – добави, защото знаеше, че не може да направи повече от това. – Най-добре владея тъмните магии, запомни го – каза, без да знае защо. Интересът ù към този проблем намаляваше.
Търсеше с очи младежа.

"Черна лентичка. Да, могат да добавят черна лентичка върху елека ми. Не искам да ме обличат в черно. Ще е твърде обикновено и няма да се откроява."
Така си мислеше Натаниел, докато се изправяше бавно, гледайки да не прави резки движения. Беше забелязал, че хората се изнервят от тях - винаги реагират прибързано и хвърлят разни неща около себе си. Най-често чаши, ножове, юмруци или ритници.
Наистина неприятно.
Младият мъж изтупа деликатно прахта от така или иначе мръсните си дрехи и си пое дълбоко въздух. Беше се заставил да се държи добре и да понесе всяка обида от страна на Джаспър, но това се оказа напълно излишно. Любезната златокоска учтиво беше покрила разходите по белята му, придвидливо, оставяйки малък аванс. Найтингейл не можа да не й се възхити мислено за досетливостта й. Нещо повече - тя беше достатъчно хитра, че да сподели със надутия съдържател на "Тихия крадец" нещо, което да го държи в напрежение.
- Тъмна магия ... - промълви без да иска Натаниел.
И естествено, в притихналото помещение, думите му иззвъняха като гонг в храм по време на празник. Всички извъртяха глава към него и забиха питащи погледи в глупавото му изражение. Явно младата жена бързо успя да се ориентира кой в момента е център на вниманието и също се обърна към него. Тъмнокосият се огледа около себе си, чувствайки се сякаш е някаква атракция на панаира и се ухили широко :
- Баба ми е вещица! Това казвах. Владее тъмна магия. Какво от това?!
Разпери ръце по детински и заби веселия си поглед в знатната гостенка.
И загуби ума и дума.
Досега беше стояла с гръб, а малко след това - той по корем и нямаше възможност да я погледне. Но ето, че сега, когато най-накрая я видя забрави остроумната си реплика, която беше подготвил. Всъщност всички реплики. Остана да гледа тъпо, докато накрая не разкриви устни в плаха усмивка и помаха невинно :
- Здравейте.
Наистина доста селяшки поздрав, като се има на предвид, че жената изглеждаше благородничка. Затова, все още търсейки си белята, Натаниел допълни :
- Исках да кажа, добър вечер, мадам!
Направи галантен реверанс и вдигна глава.

-Безименният да ги вземе и проклетите задачи на Сения!
Ереис Найтшал тичаше през полето,а черното й наметало се вееше зад нея.Луната отдавна беше изгряла и спокойно осветяваше пътя й.Жената продължаваше бяга си,без да се обръща.Съмняваше се,че някой ще има смелостта да я последва.
Когато стигна желаната дестинация,спря.Пред нея се издигаше не особено голяма сграда и изглеждаше доста неприветливо.
-О,Светлина-изпъшка жената,тръскайки глава.Качулката й се свали и по раменете й се разпиля дълга руса коса.Тя прокара пръсти през нея и въздъхна-Е,явно да си лошото момиче в замъка понякога не е толкова забавно...
Тя направи няколко крачки напред и влезе в хана.Сбърчи нос при вида на гледката.Пияни мъже се търкаляха навсякъде,момичетата едва се разминаваха в тесните пространства между масите,а целият под беше покрит с някаква непозната за Ереис течност.Тя се огледа на двете страни и забеляза един младеж,който може би щеше да й помогне.
-Как се казваш,момче?-попита го достатъчно високо,че да привлече вниманието му.
-Момче ли?-той повдигна едната си вежда и се засмя-Определено съм по-голям от теб.
Ереис хареса дръзкият му тон.Засмя се и белите й зъби блеснаха.
-Слушай,хлапако,макар да ми е ужасно забавно да си разменяме любезности,не съм дошла за това.Търся една жена.Много елегантна и важна жена.Сведенията ми са,че е отседнала тук.Да знаеш случайно коя е?
Момчето като че ли се позамисли.Скръсти ръце пред гърдите си,после въздъхна и поклати глава.
-Освен проститутки и готвачки,други жени не съм виждал наоколо!Сигурна ли си,че не си дошла за нещо друго?-той й намигна закачливо и Ереис поклати глава.
-Започваш да ме дразниш.Отговори ми или ме заведи при собственика.
Младежът се видя принуден да изпълни нарежданията й,макар да изглеждаше ядосан от този факт.Май не му се хареса да бъде командван от жена,която го нарича „момче”.Ереис не обърна внимание на мърморенето му,а се оглеждаше любопитно наоколо.Стараеше се да запомни колкото се можеше повече детайли,за да докладва на Сения за безпорядъка,който цареше из кръчмите.Това не беше просто хан,беше си чист бардак,а на кралицата едва ли щеше да й допадне.
Изведнъж пред нея се изправи едър мъжага,който представи себе си като Джапсър.
-Да,добър вечер-отвърна му разсеяно Ереис,докато съсредоточено се взираше в един от мъжете,седнал по ъглите с девойка в скута-Идрил Амиас.-тя го погледна,присвивайки очи-Иди да я викнеш веднага.-тя видя,че той отвори уста и му махна с ръка-Моля те,не ми възразявай.Не ме карай да вдигна жалкото ти ханче във въздуха,защото ще го направя.И ще ви избия всичките без да ми мигне окото.Аз не съм жена,с която искаш да се заяждаш.Така че веднага!Ясна ли съм?-Джаспър я погледна уплашено и преглътна тежко.После започна да се препъва нагоре по стълбите.
Момчето,с което Ереис бе разговаряла до преди малко като че ли малко се поуплаши.Неочаквано обаче сви рамене и се върна към задачите си.Ереис си помисли,че в тази староприемница има повече интересни хора отколкото предполагаше.
Докато чакаше,подпряна върху бара,погледът й се върна към мъжа в ъгъла.Изглеждаше й смътно познат,но все още не можеше да се сети къде го е виждала.Изведнъж й просветна.Сви ръцете си в юмруци и се насочи към него с бърза крачка.
-Генерал Хобс-подхвана тя,хващайки за косата девойката,която сега точно бе на крачка да свали горната си риза.Момичето изхлипа изплашено и побягна в другата посока,придържайки с една ръка бельото си-Колко пъти смятате,че ще се разправям с вас?
Когато мъжът срещна лицето й,разбра,че е сгрешил дълбоко.Веднага падна на колене,допирайки глава в пода.
-Съжалявам,Ереис.Аз...не знам какво да кажа.
Ереис го погледна тъжно.
-Джейкъб,стани.-каза му твърдно и мъжът се изправи лице в лице с нея.Беше по-висок,по-едър,със същата бледа кожа,но пред твърдия й поглед сякаш се беше смалил-Предаде ме за пореден път.Накара ме да се срамувам,че съм ти дала шанс,че си бил под мое командване.Че съм ти дала този чин.Ти.Си.Боклук-тя го чукна с пръст в гърдите.Приближи лице до негово и изсъска-Прибирай се в двореца.Затвори се в покоите си и не смей да излизаш от там.Когато свърша тук,ще дойда и ще те потърся-тя видя как му устните на генерала пробягна усмивки и присви очи-Не,Джейк,тази вечер не смятам да споделям леглото ти.Ще направя къде къде по-ужасни неща с теб.А сега,да видя как припкаш към замъка!
Генерал Хобс огледа неприкрито стегнатото й тяло,усмихна се и изскочи през вратата.

Идрил отметна глава и се засмя. Вече започваше да се чувства уморена и втренчените погледи й досадиха, затова смяташе да извика младежа при себе си. На някое по-тихо място сигурно щяха да поговорят на спокойствие.
Преди да предприеме каквото и да било обаче, Джаспър се появи пред нея. Вече й изглеждаше два пъти по-нисък, отколкото е в действителност. Жрицата присви очи, канейки се да го прокълне, задето не разбира от дума. Той явно разбра намеренията й, защото избълва набързо:
- Някаква жена пита за Вас.
Идрил се отпусна.
- Представи ли се? - попита.
- Не.
- И без това няма значение - махна с ръка тя. - Знам кой я изпраща. Заведи ме при нея.

Идрил не потръпна, когато се изправи пред непозната, макар да имаше основание. Славата на вампирите (особено на тези под ръковоството на Сения) обикновено вървеше много преди тях, но жрицата бе виждала достатъчно ужасни неща, че това да я притесни.
Тя отпрати Джаспър с един жест. Той се поклони и бавно се оттегли, надявайки се поне да чуе нещо интересно, но без резултат.
- Аз съм Ереис Найтшал - представи се жената. Русите й коси се полюшваха, докато говореше.
Идрил докосна челото си с пръсти.
- Знаеш коя съм. Дойдох по волята на Лориенел. Сигурно си дошла за да ме отведеш при кралица Сения. Смятах да дойда сама, но реших, че нощта не е най-безопасното време. - Тя се замисли. - А доколко е безопасно с теб?
Ереис се засмя.
- Имаш думата ми. Най-малкото, което Сения иска е Висша да пострада в нейните земи.
- Добре тогава. Тръгваме ли?